Покръстването на България
От приемането на вярата до учредяването на Преславската патриаршия (863 г. – 919 г.)
Решението на хан Борис I (852–863 г.)
Далновидният държавник хан Борис (852–889 г.) се съобразява с новата религиозна реалност и решава да въведе християнството като официална религия. Той прозира, че духовно-етническото единство на държавата може да бъде постигнато само чрез еднаква за двата народа — славяни и прабългари — религия.
Първоначално се предвижда покръстването да се извърши от Западната (Римска) църква. През 862 г. между хан Борис и крал Людовик Немски е сключен съюз, уреждащ и приемането на християнството. За да разруши този съюз, Византия организира коалиция от Великоморавия, Хърватско и Сърбия срещу България. През 863 г. българските войски са разбити и хан Борис сключва мирен договор с Византия при едно категорично условие: покръстване на владетеля и целия народ.
Тайното кръщение и масовото покръстване (864–865 г.)
Заедно с покръстените пратеници в българската столица Плиска пристига византийска духовна мисия. Бързината на събитията не дава на Борис да подготви народа за съдбовното решение. Затова покръстването му и на семейството му не става нито публично, нито тържествено — а тайно и през нощта.
За кръстник на владетеля е определен самият византийски император Михаил III, представен по делегация. Така хан Борис се покръства под името Михаил и става княз. Тези събития се отнасят към есента на 864 г.
Масовото покръстване на българския народ започва през пролетта на 865 г. — някъде с въодушевление, другаде с насилие. Не закъснява и реакцията на висшите боили, съзрели в постъпката на владетеля опасна политика. Те публично го обвиняват, че дал на народа лош закон и въстават срещу него. Подпомогнат от верните си сътрудници, княз Борис успява да предотврати бунта и наказва сурово 52-ма от най-изтъкнатите предводители заедно със семействата им.
Успоредно с налагането на вярата са унищожени езическите храмове или са превърнати в църкви. Пред княз Борис с цялата острота застава проблемът за бързото изграждане на самостойна държавна църква.
Между Рим и Константинопол (865–870 г.)
Искрените стремежи на Борис за самостойна патриаршия не са разбрани в Константинопол. Защитниците на пентархията — идеята за предимството на петте архиепископи на Йерусалим, Антиохия, Александрия, Рим и Константинопол — не допускат дори мисълта България да има автономна църква. Затова България търси протекцията на Рим.
През лятото на 865 г. за Рим заминава българска делегация, представила на папа Николай I списък от 115 въпроса — Responsa papae Nikolai Primi ad consulta Bulgarorum. Този документ е изключително важен: в него се откриват най-наболелите проблеми на наскоро покръстеното общество.
Тригодишните безплодни преговори с Рим карат Борис да погледне отново към Константинопол. На 4 март 870 г. император Василий I свиква извънредно заседание в двореца. Въпреки възраженията на папските легати е взето решение: България получава своя архиепископия под опеката на Константинопол. Така са поставени основите на поместна Българска православна църква.
Учредяване на архиепископията и делото на Борис I (870–889 г.)
Първоначално Българската църква е автономна архиепископия под върховната юрисдикция на Константинополския патриарх. В страната пристига архиепископ Йосиф, придружен от духовници, учители и наставници. За безспорни епархийски центрове се считат Плиска, Преслав, Морава, Охрид, Брегалница, Проват, Дебелт и Белград.
За подготвяне на български книжовници, Борис I изпраща млади българи да учат в Константинопол — между тях и сина си Симеон. През 886 г. той приема в столицата Плиска изгонените от Великоморавия ученици на светите братя Кирил и Методий — Климент, Наум и Ангеларий. С тях е разработен план за широка просветна дейност и така са създадени Преславската и Охридската книжовни школи.
През 889 г. Борис I оставя престола на сина си Владимир и се оттегля в манастир. През 893 г. обаче, с оръжие в ръка, сваля Владимир от трона и го ослепява заради опитите му за възвръщане на езичеството. Участва дейно в първия Преславски събор (893 г.), въвел славянския език в богослужението и заменил византийското духовенство с българско.
Цар Симеон и пътят към патриаршеството (893–919 г.)
Военнополитическите конфликти между България и Византия по времето на цар Симеон (893–927 г.) не довеждат до скъсване на църковните взаимоотношения, а допринасят за утвърждаване на българската независимост. При големия възход на страната в политическо и културно отношение непрестанно укрепва международният престиж на Българската православна църква.
След успешната битка при река Ахелой (20 август 917 г.) цар Симеон се провъзгласява за цар на българи и ромеи. Според тогавашните разбирания положението на Църквата трябва да отговаря на високото достойнство на българската държава. В самата Византия съществува теорията: Царство без патриарх не бива (Imperium sine patriarcha non staret). По силата на това правило, към 919 г. на Църковно-народен събор официално е провъзгласена автокефалията и българският архиепископ получава титлата патриарх.